През следващата 2008 г. идеята за следващата книга ми бе дадена от директора на Пловдивската обществена телевизия и мой приятел Евгений Тодоров.

„Когато Пловдив беше столица. Очерци за Източна Румелия” на Маньо Стоянов излиза за първи и единствен досега през 1973 година. От първото й издание бяха останали само 2 (!) екземпляра в Народната библиотека „Иван Вазов“. И споменът у по-възрастните, че такава книга някога е имало, но „странно защо изчезнала и повече не можело да се намери“

Маньо Стоянов е един истински пловдивски възрожденец. И макар епохата, в която твори, да не носи романтизма на Пловдивското Възраждане от XIX век, този трудолюбив, умен и всеотдаен изследовател, със своето родолюбие и скромен живот  доказва, че човек, ако е воден от светли и високи подбуди, винаги може да намери начини да бъде полезен на своя град.

Разказът му за годините, в които градът е бил столица на Източна Румелия  се посрещна радушно и  книгата възвърна незаслужено позабравеното име на Маньо Стоянов.

През 2009 година, заедно с доцент д-р Юлия Николова, признат специалист по възрожденска литература, се обединихме около идеята тя да събере в едно страниците за Пловдив от спомените на шест знакови фигури на Пловдив от втората половина на 19 век под заглавието „Пловдив в техните спомени“  Историята на града е немислима без делата и мемоарните творби на бележитите книжовници Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Иван Богоров, Любен Каравелов, Иван Вазов. Техните имена стоят в центъра на обществения живот, те съзиждат устоите на един нов, преминал и утвърден през хилядолетията, град. Тая знаменита шесторка чрез енергичната си деятелност за църковна независимост, за новобългарско светско образование и училище, чрез осъществената идея за честване паметта на светите братя Кирил и Методий, а по-късно чрез присъствието си в административния и културен живот в Източна Румелия, в събитията около Съединението и годините след това, издига името и самочувствието не само на един град, но и на цял народ.

Тези текстове са ценни като паметници на епохата, но са и изключително атрактивни за широката публика. Те са почти напълно непознати на съвременните пловдивчани.

През 2010 година се отново се спряхме на автора на втората ни книга от 2008 година –  Маньо Стоянов. С помощта на тогавашния  директор на Пловдивската народна библиотека проф. Радка Колева (светла й памет) решихме да „възкресим” една друга негова „пловдивска” книга – „Пътят към свободата. Исторически разкази за Пловдив през Възраждането”.

Това е първата белетристична творба на този изключителен ерудит и сладкодумен разказвач, издадена през далечната 1966 г. Учил в Пловдивската духовна семинария, учителствал в града, директор на Народна библиотека „Иван Вазов” Маньо Стоянов е запленен от града и неговите жители.  Център на авторовото внимание са онези събития и бележити личности, които в един сравнително кратък период на 19 век полагат основите на икономическото, духовното и политическото пробуждане на българската общност в града.

Когато работата по издаването на книгата беше напреднала, спонтанно и в разговорите ми със съмишленици, се оформи идеята всички приходи от продажбата на това издание със скромен тираж да постъпят в една събирателна сметка, средствата от която ще бъдат предназначени за увековечаване паметта на будителя Маньо Стоянов чрез мемориален знак, поставен на най-подходящо място   – на входа на НБ „Иван Вазов“. Днес всеки читател, пристъпващ прага на библиотеката,  ще види на стената вляво бронзов барелеф, дело на скулптура Виктор Тодоров.

Изборът ни за  2011 г. бе  издадената преди 70 години (тогава) книга на д-р Васил К. Пеев „Пловдив в миналото“. Идеята бе на доц. Владимир Янев от Пловдивския университет. Издадена преди 70 (тогава) години книга започва гордо: „Няма спор, че Пловдив е най-старият и най-интересен град в България. Неговото име се споменава от старите летописци и историци почти винаги придружено с най-ласкави епитети, а неговата слава е преживяла вековете и е стигнала до нас с един изключителен блясък. И сега, всеки културен човек, който го посети, остава очарован от неговата красота и проявява интерес към неговото романтично минало“.

През 2012 година „нарушихме“ неписаното правило да издаваме по една книга годишно. Избраната за 2012 година книга вече беше в процес на подготовка за издаване през декември, когато земетресението в Пернишко  от май 2012 г. „разтърси“ и засили обществения интерес към темата за солидарността с пострадалите от природното бедствие,  за  помощта на държавата и на всеки един от нас.

Ето защо книгата „Страшната народна злочестина“ на Недко Каблешков като че ли сама поиска преиздаването си след близо 80 години. Дни след ужасното събитие една суха информация в медиите ме жегна – „Цените на строителните материали в Пернишко са се увеличили драстично след земетресението…“. Това ме накара да посегна към позабравената книга и да взема решението за преиздаването й. Защото написаното в нея напълно съвпада с намеренията ми да търся онези книги, които биха  били  най-потребни за компенсиране на болезнения дефицит на хуманизъм, съпричастност,  оптимизъм и биха  събудили  у моите съграждани и сънародници онези силни чувства, които са били и могат да бъдат вдъхновител на достойни дела за просперитета на  народа и държавата ни.

Книгата на Недко Каблешков буди размисъл  и те кара да правиш спонтанно връзката „тогава и сега“. Прояви на героизъм и себеотрицание от обикновените хора, организираност и адекватни действия на институциите, помощи  и дарения от бедни и богати, вяра и оптимизъм – това струи от всяка страница на тази малка по обем, но голяма по дух книга.

Какво е излишното или неактуалното днес в думите на автора на „Страшната народна злочестина“ прецени сам: „Фактите, които излагам, трябва да докажат, че и в днешния век на груб егоизъм, на разложение и поквара, на бясна алчност за богатства, за удоволствия, разкош и разврат има хора, които са истински човеци, които поставят над своето аз общественото благо, дълга към родината, любовта към ближния, към страдащия, към злочестия, към човечеството.

Земетресението дойде да докаже, че богатствата, за придобиването на които ние често пъти сме готови да правим компромиси със съвестта си, да се унижаваме, да вършим подлости, даже и престъпления, могат в миг да изчезнат. То дойде да докаже, че щастието на човека не се състои нито в жилища като палати, нито в скъпи мебели, нито в разкошни трапези, защото в миг той бива принуден да ги изостави на произвола на стихията, да бяга и търси спасение далеч от тях”.

През месец декември на същата 2012 година издадохме романа „Христо Ботев” на Георги Савчев. Тази книга само на пръв поглед не се вписва в поредицата от шестте книги, които преиздадох през последните шест последователни години. В тях „главният герой” бе древният и възрожденският, вечният  град Пловдив, но основната идея бе чрез възкресяването на тези книги да провокирам и пробудя любородни чувства в читателите за едно ново Възраждане, така болезнено потребно и подобно по сила на духа на нашите славни предци.

Тази нова книга следва неотклонно тази моя мисия. Какъв по-добър пример за нас от животоприношението (не е грешка) на един от най-великите българи в нашата история! Човекът, чийто огнени думи и смели дела бяха неразривно свързани!  Човекът, който с перото и подвигът си, ни прави горди, че сме негови сънародници и ни завеща да се борим и пазим българското.

Изборът на книгата бе и емоционално – романтичен. Знаех за нея  доста отдавна, но едва след срещата и разговорите  ми с Боян Ботйов, председател на Общонародната фондация „Христо Ботйов“ взех твърдо решение за преиздаването й.

Авторът на романа, писателят Георги Савчев (1983-1949) е  от Белоградчик. Произхожда от интелектуално и прогресивно семейство. Моят дядо Никола Савчев е негов брат.

Майка ми, Светлана Фратева (по баща Савчева), разказваше за своя чичо – Георги Савчев като за малко странен,  изцяло отдаден на литературата творец.

След 1944 г., макар и с прогресивни разбирания заради великобългарските му тежнения го поставят в редицата на неиздаваните писатели и той, и творчеството му потъват в забрава. Това е причината романът му за  Христо Ботев днес да е  познат на малцина. В книгата са представени най-интересните моменти от живота на войводата – поет. Георги Савчев се е осмелил да ни обрисува, макар и романтично, човекът Христо Ботев „от плът и кръв”, което не го прави по-малко величав, но затова пък по-близък и човечен.

Не бе случайно и съвпадението с 165-тата годишнина от  рождението на Христо Ботев.

Осмата ни книга е свързана с крайъгълните камъни в основите на българската история – Съединението  на България през 1885 г. и последвалата го Сръбско-българска война. През 2012 година си задавахме въпроса: Нима има още какво да се каже и изпише за Съединението и за последвалата го война? Оказва се, че има – 126 години една книга стои във библиотечния фонд за редки издания  и необяснимо за днес,  но пък обяснимо до преди 20 години, никой не я преиздава. Не се преиздава в България, но може да се намери на немски и английски заедно с още една книга на същия автор в електронните книжарници  Amazon и  Barns & Noble. Сканирано, първото й издание на български от 1887 г.  е достъпно в световната дигитална библиотека Internet Archives.

Забравената книга „Борбата на българите за съединението си“ е разказ от очевидец,  непосредствен свидетел на събитията, при това чужденец,  а това й придава  още по-голяма стойност. Написаното пък от човек, който вече веднъж е бил в страната, (Артур фон Хун е военен кореспондент на в-к  „Кьолнише Цайтунг“ по време на Руско – турската война 1887/88 г.)  е дваж по-ценно.

Тук ще видите картината на България преди и 7 години след Руско-турската война. Тук е пресъздаден подвига на младата българска държава, която  успява само за две седмици да мобилизира почти 100 хилядна армия с невероятен боен дух и издръжливост. Тук е показано как една млада, невръстна, „армия на капитани“ е решавала и творила съдбините на Обединена България – княз Александър I е на 28 г., началник-щабът на 24, военният министър на 29.

Каквото и да се каже за автора и книгата, не може да замени прочита й – жив език, чувство за хумор, точни геополитически и военни анализи на събитията и военните действия, възхита от действията на младите български офицери и героизма на войниците, преклонение, а на места  и възвеличаване, на княз Aлександър I, това е само част от съдържанието на нейните 255 страници.

Тази книга хвърля светлина на  някои „затъмнени, премълчавани“ страници от нашата история, но информираността за това кои сме си заслужава цената. Твърдя това, защото самият аз го изпитах върху себе си. След прочита й  човек се чувства леко натъжен. Натъжен и дори огорчен, защото колко малко от духа на онова време е жив до днес! Но пък ще изпита и гордост, че е наследник на всички онези знайни и незнайни хора, творили бъдещето ни по улиците на Пловдив и баирите на Сливница и Драгоман.

Книгата се ползва с изключителен интерес и до днес – повече от 12 години от преиздаването й. Вече се разпространява 6–я й тираж.

Деветата книга от 2014 година е от автора на предишната – 8-та, за която току що говорих – германския журналист Артур фон Хун.

Озаглавена „Из българските бурни времена“ в нея с  достоверност и много симпатия към българския народ са отразени едни от най-превратните моменти на съединена България в последните десетилетия на 19 век. През погледа на очевидец са описани събитията около насилственото отстраняване на първия български княз – Александър I на 9 август 1886 година и последвалите го бурни (по думите на автора) за България времена.

Както предишната книга на Артур фон Хун – „Борбата на българите за съединението си“, преиздадена от мен през 2013 г., така и тази стои от 128 години в библиотечните „специални сбирки“ и, по вече обясними причини, не беше преиздавана в България. А тя описва къс от нашата история, който десетина поколения българи не познават или имат бегла и политизирано погрешна информация за него. Затова моят избор за преиздаване на ценна и потребна за сънародниците ми книга падна върху нея.

Героите в книгата са добри познайници, а някои и близки приятели на  автора. С част от тях, като княз Александър I, той е споделял несгодите на армейския живот по време на Руско-турската война през 1887/88 г., с други е ликувал при Съединението на България в 1885 г. и е бил на бойните полета на последвалата Сръбско-българска война. Като кореспондент на в-к „Кьолнише Цайтунг“ Артур фон Хун е непосредствен свидетел на събитията, а в определени моменти и пряк участник в тях.

Голямото предимство на фон Хун, а от тук и на книгата му е, че германският журналист черпи информацията си „от извора“. Тя е плод на „живите“ контакти на автора с политическия и военния елит на млада България. Това прави още по-достоверни думите на фон Хун, засилва дълбочината на анализите му, придава тежест на оценките му като познавач и непосредствен свидетел на съдбовните за страна ни събития от Руско-турската война през 1878/79 г. до август–септември 1896 г.

Изборът на десетата книгата не бе случаен – през 2015 г. се навършваха 130 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Събитията по Съединението от 1885 г. не са забравени, ала 7-те години на Източна Румелия са доста по-непознати за широката публика. Независимо от това, че има издания посветени на кратката, седемгодишна история на „първата българска република“, книгата на Михаил Маджаров „Източна Румелия. Исторически преглед“ се отличава сред всичко, което е писано за Източна Румелия – тя е сътворена от участник в събитията. Когато пише книгата в началото на 20–те години на 20 век, авторът вече е отхвърлил бремето на ежедневната суета, загърбил е политическите си стремежи и се отдава изцяло на мемоарите и документално-историческите си хроники.

За да се потопи читателят по-сетивно в епохата, в книгата са публикувани подходящи снимки и документи, които не са включени в първото и досега единствено издание. Освен откриването на книгата, като че ли откриваме отново и автора й – Михаил Маджаров – публицист, дипломат, министър и партиен функционер, литератор-мемоарист, историк, преводач („Война и мир“ и „Ана Каренина“ през 1889 г.) – една значима, многостранна личност. Днес името на Михаил Маджаров е малко известно, написаното от него е труднодостъпно за широката публика, а делата му позабравени, както са позабравени славните години на националното съзиждане, за които пише авторът.

Писаното от Михаил Маджаров обогатява читателя с информация „от първа ръка“. Като един от „строителите на съвременна България“ той е  вещ познавач на административните дела, правото и финансите, човек, който знае много за българската история и е предал част от това свое познание в тази книга. Тя се отличава с точни, исторически верни оценки за периода 1878–1885 г., както и за личностите на това усилно време, с които той е работил в пряк контакт.

11-то поред издание бе книгата на Стою Шишков „Пловдив в своето минало и настояще. Историко-етнографски и политико-икономически преглед“.

Авторът й,  Стою Шишков, е човек с изключителна съдба, посветил живота си на научно-просветна, музейна, публицистична и издателска дейност. Житейският му път преминава през родопските села, за да стигне до Пловдив, като учител в Първа прогимназия, Мъжката гимназия „Александър І“  и Френския мъжки колеж „Свети Августин“.

Определян е като народоук, т. е. народоописател. Всъщност терминът е създаден от Стою Шишков и нему най-приляга. Сякаш го е създал за себе си, той, който няма кой знае какво образование, но има влечение към науката и народописанието.

Когато през ноември 1917 година Стою Шишков е назначен за секретар на новосъздадения музей към Пловдивската окръжна постоянна комисия (Окръжната управа),  пред него е поставена задачата да се съберат документи и материали за Априлското въстание и миналото на Пловдив.

До  20-те години на ХХ век е направен само един опит за цялостно представяне миналото на Пловдив от Атанас Гяуров в издадените през 1899 г. „Кратки бележки за миналото и сегашното на град Пловдив“, а отделни въпроси са разработвани от Марин Дринов, Константин Иречек, Михаил Маджаров. Изключително бедна и трудно достъпна е и изворовата база.

Тази огромна празнота е констатирана и от Община Пловдив, когато кметът Петър Дренски в средата на 20-те години нарежда проверка на архива и подготовка на програма за написване история на Пловдив. В отговор служителите обясняват, че архив практически няма, защото документите са унищожени при пожар през 1893 г. и при няколкото наводнения на хранилищата по-късно. Тогава Пловдивската община започва да подпомага финансово издаването на материали за историята на града, а малко по-късно започва да излиза и изключително успешният „Пловдивски общински вестник“.

Благодарение на тази програма на общината е и първото издание през 1926 г. на книгата на Стою Шишков „Пловдив в своето минало и настояще. Историко-етнографски и политико-икономически преглед“.

Днес можем да определим книгата на Стою Шишков  като първи значим опит за историческо изложение за миналото на Пловдив и изключително ценно описание на града от средата на 20-те години на ХХ век. Трябва да отбележим и описанието на селищата на юг от Пловдив, което има важно място в разработването на историята на Асеновград, Куклен, Перущица, Кричим  и много от селата в полите на Родопите.

12-та книга – „Българското опълчение в освободителната Руско-турската война“ е издадена за първи път през 1897 г. със заглавие „Възпоменания за действията на 3-та дружина, от българското опълчение“. Пет години по-късно, през 1902 г. авторът й – запасният полковник Стефан Кисов  пише в предговора към второто издание: „Насърчен от приема, който се направи на „Възпоменанията….“, както и по повод празнуването на 25-та годишнина на шипченската отбрана, реших да издам второ, илюстровано, поправено и допълнено издание ….., което вече се отнася не само за действията на 3-та дружина, но въобще за действията на българското опълчение в Освободителната война“.

По време на Руско-турската война Стефан Кисов изминава целия път на Българското опълчение от Кишинев, през Браила, Свищов, Търново, Стара Загора, Казанлък, Шипка, Шейново, Елена и Котел и води подробен дневник с описание на военното ежедневие, несгодите на войнишкия живот, сраженията и турските зверства. Тази страна на настоящата книга предопределя нейната изключителна документална стойност. Но тази книга е едно откровение, едно евангелие за времето на раждането на новата българска армия и държава по време на Освободителната  война от 1877-1878 година.

Преиздаването на книгата стана 115 години след появата й, като  съзнателно съвпадна с 140-та годишнина на  славната шипченска  епопея.

Голямата ценност на книгата е в това, че е дело на непосредствен участник в събитията от началото до края на Освободителната война. Писана искрено и правдиво, на места не съвсем в тон с наслоените по-късно представи  и идеологизирани схеми. Книга е паметник на Освободителната война. Тя е  поклон пред героизма на хилядите опълченци, пролели кръвта си по Балкана и старозагорското поле,  за да извоюват свободата на Отечеството.

13-та поред книга е с добре позната автор – книжарят и печатарят, всъщност,  първият  български книгоиздател,  Христо Г. Данов.

Той е добре познат и известен най-вече с издателската си и книгоразпространителската си дейност. Книгата показва и една друга негова страна – страстен и умел публицист. Поместените в нея спомени и статии отразяват личната кауза на Христо Данов за народно просвещение и „знаене“.

Яркият и жив език на автора е актуален и днес. Дали като четем статията  „Какво правят хората, а какво правим ние“  не можем да предположим, че е писана преди повече от 150 години, а не сега: „Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес целия образован свят смята нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина е така!“.  Дали думите му: “Подобряването на народната ни съдба зависи само от нашето умствено развитие и обогатяване с различни познания – от просвещение! Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да стане такова, каквото още никога не било до сега, а именно – питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие!“ не са актуални и желани и днес.

Христо Данов  е основател на първият български всекидневник „Марица“, издаван с непреходното му верую: пишете така, както очакват от вас читателите и в името на истината.

Когато през 1905 г. пловдивчани се гласят да отбележат 50–годишната книгоиздателска дейност на Данов, замисленото скромно тържество се превръща във всенародно честване, а думите на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов са най-точно определение за делата му: „Христо Г. Данов е едва ли не цялата история на българското Възраждане и печат“ и още: „Ако България се срамува, че е родила бай Ганьо, тя може да се гордее, че е дала дядо Данов“.

14-ата ни книга се отличаваше съществено от предишните. Тя е сборник от писмени източници, исторически извори за Пловдив от най-дълбока древност до края на Възраждането.

В основата на книгата е научният труд на Кирила Възвъзова-Каратеодорова. Признателен съм за оказаното съдействие и предоставените авторски права на дъщеря й г-жа Радка Казанджиева.

В книгата озаглавена „Книжовен паметник на Пловдив“  са подбрани текстове, които са непосредствено свидетелство, пряк извор на факти за Пловдив за един много продължителен период. Те хвърлят светлина върху наситената със събития 8 хилядолетна, пълна с драматични обрати, история на  града.

Читателят има възможност да се запознае сам и непосредствено с част от писаното от античните гръцки, латински, византийски хронисти и историци; от ориенталските, славянските и западноевропейските пътешественици, писатели, учени и дипломати, а също и с част от документалното книжно наследство на нашите дейци от  Възраждането, свързано с Пловдив.

Посветих това издание на пловдивчани и на Пловдив – Европейската столица на културата – 2019 година.

Петнадесетата книга е една „изгубена“ книга. Няма я в каталозите на библиотеките, няма я в библиографските справочници, макар и да е налична като отделни коли на хартия. Този път не хората, а самата история е забравила за истинското й заглавие: „Пловдив към средата на XIX век според описанието на К. Д. Моравенов“ с автор д-р Александър Костакиев Пеев. Книгата на д-р Ал. Пеев, досега  формално не съществуваше и се „припознава“ със заглавието на ръкописа на К. Моравенов „Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“, който е в основата й.

Преди години, когато търсихме  поредната книга за преиздаване, обсъждахме  и пълното научно издание на ръкописа на К. Д. Моравенов от 1984 г. В него езикът на Моравенов е далеч от книжовните норми, своеобразен, неокършен и доста обстоятелствен и на практика, неразбираем за днешния читател.

През 2020 г. се върнахме към Моравенов чрез прочита му от д-р Ал. Пеев. Д-р Пеев представя части от ръкописа на К. Моравенов на читателите в далечната 1930 г. Това е първи опит да се публикува, прочете и разбере този непознат за съвременниците си летописец, подарил ръкописното си съчинение на българското читалище в Цариград в 1869 г. Д-р Пеев обширно пояснява, хронологизира и на места допълва, написаното от Моравенов. „Пловдивски общински вестник“ публикува написаното от д-р Ал. Пеев като притурка, която читателите сами си подвързват.

Така нашата книга се явява фактически първо издание на текста на д-р Ал. Пеев от преди 90 години.

Александър Костакиев Пеев, е личност достатъчно известна и оспорвана в българската история. Един от тримата синове на големия възрожденец и  строител на нова България – Костаки Пеев. Александър и Васил са вещи познавачи на миналото на Пловдив, оставили ярка следа с работите си за любимия град. Брат му, д-р Васил Пеев е автор на бележитото изследване „Пловдив в миналото“, преиздадена през 2011 г. от нашата фондация „Балкански културен форум“.

Д-р Ал. Пеев пресъздава най-важното от ръкописа на К. Моравенов.

Извършеното от Моравенов е едно колосално дело. Според проф. Н. Генчев, който пише в първата преиздадената от нас книга „Възрожденския Пловдив“: „…това е жив разказ за  пловдивския живот през 19 век., едно тънко наблюдение върху демографските и стопански процеси, богата картина на обществените заведения в града, чудна галерия от образи и типове, дълбоко вникване в интимните същности на историческото минало…“.

Книгата носи аромата на Пловдив от средата на XIX век. В нея се преплитат съдби, сгради, родова памет и градска суетня. Разказът е напълно съпоставим с творбата на Никола Алваджиев, като има едно много по-голямо предимство – автентичността.

За издаването на тази книга фондация „Балкански културен форум“ през 2020 година получи високо обществено признание – наградата „Пловдив“ за опазване на културното наследство и съхраняване на паметта.  

„Откриването“ на 16-ата ни книга дължим на д-р Петко Георгиев, главен библиотекар, отдел „Специални сбирки“ на Народна библиотека „Иван Вазов“. Това е третата преиздадена от нас книга на автор-чужденец. За предишните вече стана дума – двете книги на Артур фон Хун за Съединението и последвалата го Сръбско-българска война през 1885 г. и книгата му за преврата и абдикацията на княз Александър I през следващата 1886 г.

Темата на поредната книга е в самото заглавие „България и Македония“, тема колкото стара, толкова и актуална. Какво ни сближава и кой ни разделя? Територия, история, учени, политици или недоброжелателни държавници? Ще намерите отговора на редица въпроси в изследването на Александър Башмаков. Книгата „Болгария и Македония“ излиза на бял свят преди 118 години, в далечната 1903 г., в Санкт Петербург. Авторът ѝ, потомственият руски дворянин Александър Башмаков, си избира псевдонима Вещий Олег (Мъдрият Олег), за да покаже родовата си връзка с основателите на династията на първите руски князе и царе – варягите Рюрик и Олег.

Александър Башмаков е тясно свързан с България и българите. През 1881 г., току-що завършил право в Одеса, той заминава за Източна Румелия и получава първата си работа в Дирекцията на правосъдието. Година по-късно той е назначен за първи директор на Областната библиотека и музей и остава на този пост до края на 1882 г.

Башмаков се връща в България през 1899 година, 17 гoдини след първата си работа в Източна Румелия. В България, освен София, той посещава част от местата на славните битки от времето на Освободителната война 1877–1878 г. – Плевен и Шипка. След това предприема едно изпълнено с опасности и премеждия пътуване из изнемогващата под османски гнет Македония, като всичко това по-късно описва в книгата си.

Тази наистина забравена книга „хваща“ читателя не само заради прекрасното повествование и задълбочените професионални юридически анализи на стопанските и политическите процеси на Балканите, не само заради десетките собственоръчно направени от Башмаков фотографии и изчерпателното описание на посетените места, а най-вече заради бликащата от всяка страница любов и съчувствие към несвободните българи в Македония от началото на XX век, които по нищо друго не се различават от свободните си братя в Княжество България.

Живял и работил близо две години в Източна Румелия, А. Башмаков владее добре български език, познава добре южното славянство и аргументирано и безапелационно пише в книгата си: „Аз навсякъде в Македония видях, без никакво съмнение, такива същи българи, както в българското княжество….“ и още „Няма никъде по света македонска народност“.

Преиздаването на тази книга не е заради конюнктурните балкански търкания, не е от стремеж да се застъпи една или друга позиция. Книгата има една-единствена задача, определена от автора ѝ: „Като пускам на бял свят тази книга, давам на своето творение простичко напътствие: „Иди по света, посей истината и разгонвай навсякъде царстващата лъжа!“

Откриването на поредната ни, 17-та,  книга не бе никак лесно. Убеждаваха, че всичко от областта, от която търсим книгите, вече е преиздадено. И всеки път „изниква“ нещо. Съ­държанието й съществува вече 116 години и напомня за себе си в почти всичко писано от историци и литератори за Възраждането и следосвобожденския период до началото на XX век. Това е така, защото авторът на събра­ните в нея спомени е не само свидетел, но и активен участник в основните събития в пред- и следосвобожденска България през втората половина на XIX век. Това е Йоаким Груев.  Благодарение на своята публицистична дарба и безпристрастност, той ус­пява да опише преживяното и сътвореното от него в споме­ни, които са използвани като достоверен източник от всички изследователи и популяризатори на българската история от този период.

Спомените на Йоаким Груев са добре познати и ползва­ни от специалистите, но са съвършено непознати на масовия читател. Причината за това е само една. Те са печатани като притурка или в отделни книжки на няколко български перио­дични списания в края на XIX и началото на XX век и никога повече не са преиздадени! Повече от век тези безценни сви­детелства на онези славни години са непознати за българския читател!

Нашата заслуга е, че успяхме да съберем написаното като спомени от бележития учител, книжовник и администратор Йоаким Груев в една книга. За първи път събрахме подредихме и редактирахме издадените в края на XIX и началото на XX век спомени на Йоаким Груев, публикувани в няколко периодични списания. Книгата е снабдена с многобройни бележки под линия, които улесняват и обогатят читателя и правят по-достъпно и разбираемо написаното в книгата.

Стореното от Йоаким Груев в областта на образованието и дълготрайните по­ложителни резултати от него ни карат за сетен път да се за­мислим за силата на доброто образование не само в годините на формирането и израстването на българската нация, но и в наши дни. Изданието ни е сетното подсещане за ролята на образованието за напредъка на нацията.

Благодарение на публикуваните фотографии от фондовете на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив и РИМ – Пловдив, читателят ще види много от личностите, упоменати в мемоарите на Груев.

През 2022 година – 116 години след последната публикация от поредицата ме­моари на Йоаким Груев – „Моите спомени“, написаното от Йоаким Груев започва своя втори живот и става достъпно за бъл­гарските читатели, които не са равнодушни към стореното и примера на предците ни.

18-та ни книга в отличие от предишните, не припомня за борбите за църковна независимост, за пътя към Освобождението и българското опълчение, за борбата ни за Съединението и войната след него, за страшната народна злочестина – земетресението от 1928 година. Тук  герои не са занаятчиите, книжовниците и учителите от възрожденския Пловдив – хора на честта, духа и делото.

През 2023 година реших да направим нещо коренно различно, необичайно за нас – да издадем съвсем нова книга, книга написана от съвременен автор на съвсем друга тема – икономиката на Пловдив от недалечното минало.

В Пловдив започва борбата за църковна независимост, тук се полагат основите на новото образование и тук закономерно се заражда българска индустрия. Счетох за свой дълг да разкажем на съгражданите и сънародниците ни за тази икономическа революция на бившите абаджии, кундурджии, кюркчии, бегликчии и пр., създали индустрия от нищото в следосвобожденска България.

Непосредствено след Освобождението Пловдив е най-големият град и стопански център на българските земи. Градът след 1878 година заема водещо място в дългия и сложен процес на индустриализацията на страната. Примерът на пловдивските индустриалци  се разпространява из младата българска държава. Първото българско земеделско-промишлено изложение през 1892 година в Пловдив и началото на покровителствената политика на държавата отприщват предприемаческия дух. Като продължение на това, в средата на 30-те години се създава и утвърждава Пловдивския панаир,  който съвсем скоро се превръща в национален и международен форум.

Реших да осъществя моята идея за популяризиране на стореното от пловдивските индустриалци от Освобождението до национализацията през 1947 година, като се опра на професионализма на добре познатия в Пловдив историк д-р Стефан Шивачев.

В книгата може да се проследи изключително интересния процес на индустриализация в следосвобожденския Пловдив по браншове: печатарство, пивоварство, химическа и парфюмерийна промишленост, тютюнева индустрия, консервна промишленост, мебелна промишленост и много други.

Книгата не е скучен исторически труд – в нея са вплетени житейските истории на пионерите на индустрията – Христо Г. Данов, Димитър Кудоглу, Антон Папазов, Пантелей Генов, Павел Калпакчиев, Магърдич Томасян и др. Тяхното дело е израз не само на зараждащия се предприемачески дух и професионализъм, но и на висок патриотизъм. Примерът на първопроходците на пловдивската и българската индустрия не  е само в икономиката – всички те, в по-малка или по-голяма степен, са активни общественици и щедри дарители. Пример, необходим и днес, когато Пловдив отново е индустриалното сърце на България, а държавата ни търси своето място в съвременна Европа. Стореното от създателите на пловдивската индустрия е капитал за следовниците и залог за тяхната дейност в бъдеще.

Уверено мога да кажа, че книгата е първият по рода си исторически очерк за създаването и развитието на следосвобожденската индустрия на Пловдив и е принос към историята на древния ни град и страната.

19-ата книга е „Пловдив през Възраждането. Исторически очерци – личности и дела“ от Христо Кесяков. Тази книга е „извънредно“ издание. Обичайната практика е да приготвяме и печатаме нашите книги през втората половина на годината, за да ги представим пред обществеността в навечерието на Рождество. Досега само веднъж, през 2012 година, сме правили изключение от това с книгата на Недко Каблешков за земетресението от 1928 година. Издаването на 19-та книга имаше друга цел, друг повод. Поводът? Улисан в житейския си път неусетно закръглих годините си на 80. Реших да ознаменувам това с нещо, което правя, наред с останалата ми дейност,  от вече 17 години – да издам книга. Книга, която да бъде израз на признателност и благодарност към моето семейство, към моите близки, към моите съратници и всички онези, които мога да определя като „моите приятели“. За всички останали, книгата е още една среща с изключително интересни и малко познати страници от българската възрожденска история.    През 1935 година под номер втори на „Общинска библиотека“, издание на Пловдивската община от поредицата „Материали за историята на град Пловдив“, е отпечатана книгата на доктора по право Христо Кесяков „Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови. Потекло, живот и дейност“.

Книгата осветлява началото на пловдивското, разбирай и българското, Възраждане. Книга, която благодарение на дългогодишните усилия на автора й, копривщенецът Христо Кесяков, е събрала в своите 60 страници описание на живота и делата на големите родолюбци братята Вълко и Стоян Чалъкови. Какво по-добро и по-точно за тях от написаното от Никола Гашаров в уводните му думи към тогавашното издание: „В онази тъмна нощ на петвековното робство, от Пловдив грейнаха първите лъчи на народното възраждане, огнище на които бяха големите родолюбци Големи Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови. Горди от своето величаво дело за българщината, те, стъпили здраво в Пловдив, от върха на Таксим тепе… пращаха както тук в града, така и далеч по българската земя, топли пролетни лъчи за пробуждане на българския народ.“

Нашето издание включва не само посочената по-горе книга, но и други исторически и селищни изследвания на д-р Христо Кесяков за миналото на Пловдив. Под заглавието на книгата „Пловдив през Възраждането. Исторически очерци – личности и дела“ са обединени още три самостоятелни авторови издания от 30-те години на XX век и негови статии, публикувани в „Пловдивски общински вестник“ през същия период.

В книгата си Христо Кесяков припомня на читателите, че през Възраждането е въведен един похвален обичай да се споменават по време на служба ктиторите, предстоятелите и дарителите черковни. „Знайно е, пише той, че  на пловдивските храмове: „Св. Неделя“, „Св. Димитър“, „Св. Петка Стара“, „Св. Никола“, „Св. Георги“ и „Св. Иван Рилски“, основатели, обновители и щедри дарители са били Чалъковци. Дали свещенослужителите в горните храмове се досещат (днес) да споменават някога имената на Вълко и Стоян Чалъкови? Едва ли!“ –  с горест си отговаря на въпроса.

Да се запитаме и ние: Знаем ли и помним ли делото на първите, които  положиха темелите – икономически, просветни и духовни, на нашето Възраждане? И да Ви върна към думите на автора от книгата: „ако ги нямаше големите българи Чалъковци, освобождението на България щеше да се за­бави най-малко с 50 години“.

20-та книга съдържа част от историята на пловдивската индустрия в годините на плановата икономика, т.е. периода от национализацията през декември 1947 година до 1990 година. Тя е логично продължение на издадената от фондация „Балкански културен форум“ през 2023 година „Пловдивската индустрия и нейните създатели (1878-1947)“ с автор д-р Стефан Шивачев.

С издаването на книга „Пловдивската индустрия в годините на плановата икономика“   си поставихме няколко цели:

– да продължим темата за индустриалното развитие в Пловдив. Да запълним празнотата от достоверна информация за този историко-икономически период, още повече, че липсата й се запълва с политизирана дезинформация. И докато нашите деца макар и косвено имат представа  с какво толкова важно са се занимавали родителите им, за да ги лишават от внимание, то внуците ни и следващите поколения нямат никаква представа за изградената с труда на предците им работеща пловдивска икономика. Целта е безпристрастно да разкажем за пловдивските предприятия, повечето създадени „от нула“, за тяхното производство и хората, които се трудеха в тях. За злочестата съдба на повечето от тях след раздържавяването, както и за малкото примери на успешна приватизация и развитие в новите пазарни условия (КЦМ, КК „Първи май“, Топлофикация, „Тирлин“);

– да бъде своеобразна трибуна на хора от „онова време“, които с гордост споделят за работата си тогава и с нескрита болка говорят за последващата съдба на заводите, в които е преминала деловата част от живота им.

Моята задача като инициатор и организатор на това издание бе да открия автори за тази книга. За съжаление, много от ръководителите на пловдивските заводи по това време вече не са между живите, други не са вече в състояние да пишат – тогава са били 50-60-годишни, а сега биха наближили 100.

Книгата „Пловдивската индустрия през годините на плановата икономика“ е дело на промишленици, хора на делото, а не на словото и  перото, затова моля читателят да бъде снизходителен към формата, но признателен за достоверното, на места и емоционално, съдържание.

21-вата книга на фондацията „Пловдив и Прилеп през Възраждането“ е от декември 2024 г.

През 1906 година пловдивчанинът, с корени от Копривщица, Никола Ганчев Ен҆ичерев публикува своите обемисти „Възпоминания и бележки“. Те са ценен източник за българската просвета и духовност в градовете Пловдив, Прилеп и Битоля. Изданието съдържа разказ за установяване на българщината в Пловдив чрез делата на големия род на Чалъкови. Тук са и спомени от ранните му години в Пловдив като непосредствен свидетел на борбата за църковна и национална еманципация на града. Изключително ценни са сведенията за пробуждането на българите в Прилеп и околностите. Скромно са описани изключителните му достижения за създаването на класното училище в града, на читалището, на градското самоуправление.

Това обаче не са само спомени. Наред с автобиографичните факти, тук са и неговите мисли и наблюдения за живота и бита на хората, за десетки дейци на българското Възраждане в Пловдив, Прилеп и Битоля.

Книгата разглежда живота и делата на един и същи народ от втората половина на XIX век, който днес, за съжаление, обитава две  Фондация „Балкански културен форум“ за втори път се обръща към тази чувствителна тема – през 2021 година преиздадохме книгата от 1903 година на етнографа-изследовател и първи директор на Пловдивската библиотека Александър Башмаков, озаглавена „България и Македония“.

И двете съвършено ясно и безспорно показват едно: където и да е бил Башмаков – от Скопие до Солун и от Тиквеш до Шар планина, навсякъде той среща българи, говорещи български и осъзнаващи себе си като българи; Никола Еничерев е учител от Пловдив, поканен от българите в Прилеп да учи  и възпитава децата им. Книгите, писани преди повече от век, показват неопровержимата истина за българския характер на Македония като нещо непреходно и необоримо.

Искахме с тази книга да върнем читателите към стореното от големите личности на Възраждането в земите, които са обитавани от българи, независимо от днешните държавни граници. Да извадим от забрава личността на Никола Еничерев, положил основа за  пробуждането на българщината в град Прилеп и околностите. Да покажем делото на един истински възрожденски деец – пловдивчанинът, прилепчанинът, българинът Никола Ганчев Еничерев.

22-рата книга от нашата поредица е една по-различна – албум.  По този начин, макар и с по-малко думи, онагледяваме историята на града с пощенски картички и фотографии от Пловдив от XIX и XX век. Другата разлика от повечето ни досегашни издания е създаването на нов продукт, а не преиздаване на съществуваща книга. В албума ще намерите както скъпи спомени, така и неизвестни за Вас факти, запечатани върху фотографска хартия с кратки обяснения към тях. Публикуваните пощенски картички и фотографии са част от фондовете на   Държавен архив – Пловдив и Регионален исторически музей – Пловдив и се публикуват с тяхно разрешение.

Пощенските картички и старите фотографии са елемент на културно–историческото наследство и са важен, ценен и понякога единствен източник на информация. Те се съхраняват във фондове на различните институции – музеи, библиотеки, архиви, а и в частни колекции. Част от тях стават достояние на широката публика чрез изложби и публикации. Пловдивските институции – Народна библиотека „Иван Вазов“, Регионалният исторически музей и Държавният архив–Пловдив са едни от първите показали част от тези истински богатства на своите фондове.

Нашата цел е с това достъпно издание да стигнем до всеки пловдивчанин и гост на града, който е любител на миналото  и оценява важността и познавателната стойност на старите пощенски картички и фотографии. Като показват общата картина и детайлите на миналото, те  помагат да не избледнява или съвсем да се загуби спомена за  града. Споменът за емблематични за Пловдив, но вече несъществуващи сгради „жертви“ на недалновидни управници, мегаломански градоустройствени проекти или просто – човешка глупост.

Това е своеобразна машина на времето, пътуването с която буди емоции, размисъл, носи познание, че и носталгия за някои. Пътуване необходимо и полезно, особено за по-младите, защото ни връща във времето за повече от 130  години към малко познати, позабравени или заличени вече места от нашия Пловдив.

Издадена през септември 2025 година, към книгата  се проявява голям интерес и тя днес е почти изчерпана. От началото на 2026 г. книгата е с нов тираж с превод на текстовете на английски език и така тя става достъпна и за чуждестранните гости на града ни.

През ноември 2025 издадохме една книга, която за разлика от предишните разказва за съвремието на хилядолетния град, а не за неговото славно минало, за хората, пишещи най-новата му история, а не за достойните люде, чийто дела са вече в славното минало на Пловдив.

Тази книга се създаде за броени месеци,  за разлика от повечето, които бяха втори издания на забравени, умишлено или не, преди десетки, а някои повече и от 100 години, книги. След като издадохме „Пловдивската индустрия и нейните създатели – 1878-1947“ през 2023 година и „Пловдивската индустрия в годините на плановата икономика – 1947-1990“ през 2024 година, беше съвсем логично да завършим своеобразната трилогия с „Пловдивският бизнес – 1990-2025“ с подзаглавие „Сдружение „Бизнесът за Пловдив“. Книгата разказва как предприемчивите хора от сдружението са преодолявали трудности и препятствия в своя път към успеха. Тя не разкрива  цялостната картина на съвременната пловдивска икономика, но обхваща един доста съществен дял от нея.

Когато подготвяхме тази книга, не сме се водили от мисълта да  противопоставим или съизмерим създаденото в Пловдив през последните 35 години със стореното от първите индустриалци за първите седем или от социалистическата държава за последващите ги четири десетилетия. Това са три различни периода в развитието на икономиката, в различни обществено-икономически условия и „главни действащи лица“.

Някой би ни упрекнал, че сме изменили на традицията и на нашата „кауза“ да съхраняваме историческата памет и по този начин да опазваме културното наследство, но не би имал право. Ние сме убедени, че с тази книга запечатваме за потомците изключително ценни факти за създаването и развитието на новата пловдивска икономика в пазарни условия. Тук любознателният съвременник ще открие премного любопитни истории, които са се случили в последните 35 години и които са сериозна част от новия облик на Пловдив. Поместените в книгата очерци за фирми, членове на сдружението „Бизнесът за Пловдив“, не са журналистически или PR материали, а автентични разкази на техните създатели. Това прави тези откровения изключително ценни. Трудно е да си представите колко трудно ми бе да убедя тези хора на делото да пишат за себе си и своя път. Никой от тях не бе и помислял да „писателства“, а още по-малко за себе си и за плодовете  на своя труд. Сърдечно им благодаря, че повярваха в това, че е важно да оставят и писмени следи за изграденото от тях и за пътя, по който са стигнали дотук. Че това е важно не само за съвременниците им, но и за потомците.

24-ата (засега последната) книга, на фондация „Балкански културен форум“ издадохме в края на 2025 година, която за  нас се оказа особено плодовита с издаването на цели три книги. И докато първите две книги от 2025 г. бяха нови,  третата книга бе поредната издирена стара, непростимо забравена след единственото си издание преди 135 години, но важна както за времето си, така и за днес.

„Балканският полуостров. Пътуване по Княжество България, Източна Румелия и Турция“ на белгиеца Емил дьо Лавеле е книга, която всеки днешен българин би трябвало да прочете, не само защото е един поглед отвън към историята, културата, езика и традициите на българите в разчлененото от унизителния Берлински договор отечество, но и защото книгата е аргументирана и емоционална защита на останалите в пределите на Османската империя техни братя от Македония.

Книгата е неделима  и важна част от публикациите на професора по политическа икономия Емил дьо Лавеле, който още през 1880 година  протестира срещу решенията на Берлинския конгрес. И със нея, и с последвалите нейни преводи, както и със статиите си в пресата, предимно английската, през 1884 година Лавеле активно спомага за формиране на европейското обществено мнение за Балканите от края на XIX век.

Университетският професор поема ролята на международен обвинител, пледиращ пред народи и правителства за каузата на справедливостта и човечността, за елементарните човешки права  на угнетените македонски българи, подложени на нечувани зверства от турците със съучастието на гръцкото духовенство.

След неговата статия „Една дума за македонските раѝ“  и писмата му до английските вестници The Northern Echo и The Pall Mall Gazzete турците изгарят чучело на Лавеле, а гърците провеждат протестни митинги в Солун, Битоля и Атина. Белгийският професор е заклеймяван като панславянски агитатор, английският посланик в Цариград го обвинява в преекспониране на събитията.

Енергичната му защита на македонските българи разбунва не само европейското обществено мнение, но и сънародниците им от двете Българии – Княжеството и Румелия. В много градове се провеждат митинги за подкрепа на страдащите под турския гнет братя и за решаването на най-болезнения въпрос – съединението на Княжество България и Източна Румелия. Името на Емил дьо Лавеле гърми по българските земи, неговите портрети се продават навсякъде. В подкрепа и за благодарност към „благородния филантроп“ се изпращат телеграми и адреси. Митингът  в Пловдив, столицата на Източна Румелия, от 2 декември 1884 година събира около 2000 души.

На 1 февруари 1885 година Народното събрание на Княжеството адресира до него телеграма, завършваща с: „Приветстваме решението Ви да обнародвате фактите в печата, за да защитите интересите на българското население в Македония така страшно потиснато и „тъпкано“. Българите ще Ви бъдат вечно признателни за Вашите симпатии към тях“.

Любознателният читател ще намери на страниците на книгата много интересни наблюдения на автора за българите и българския политически живот, които и до днес не са загубили своето значение и острота.

Съставителят и научен редактор на книгата д-р Данаил Георгиев е снабдил изданието с подробен справочен материал, а с балансираното „осъвременяване“ на езика е направил един текст от преди 135 години достъпен за съвременния читател. Предговорът му на книгата пък предоставя сведения за личността и творчеството на Лавеле, като опровергава редица грешни твърдения, битуващи в различни съвременни публикации.

Сто трийсет и пет години след българското й издание, върнахме тази изключителна книга към нов живот. За да покажем на съвременниците ни, че Лавеле не e само улица в някои български и белгийски градове, а една ярка личност, намерила в своето време признание от българите, но като че ли позабравена днес.

 

Април, 2026 г.                                                 Любозар Фратев

Издател