в. Акценти, 12/12/2008

ОТ „ТЪРБУХА ВОНЕЩ” ДО „БЪЛГАРСКИЯ ВАЙМАР”

Тази вечер е премиерата на една нова стара книга – „Когато Пловдив беше столица” от Маньо Стоянов.

За пръв пък книгата излезе през 1974 година –една скромна зелена книжка, която обаче успя да отвори очите на много пловдивчани от онова поколение и да ги направи непоправими местни патриоти. Май че новото издание идва точно навреме – когато имаме нужда от нова инжекция самочувствие.

Жалко, че старият библиотекар Маньо Стоянов не може да види новото издание – със сигурност той е мечтал книгата му да изглежда точно така: като я вземе човек, достолепно да тежи в ръцете му. А поставена в библиотеката, бързо да се намира отново, когато човек поиска да я препрочете.
Преди да започна да пиша тези редове дълго търсих първото издание в личната си библиотека. Намерих го мушнато между „Под игото” и „Избрани пиеси” от Шекспир.
Книжката на Маньо Стоянов беше оръфана от много четене, а томчетата българска и световна класика от двете страни изглеждаха като нови.

Такова картинка със сигурност може да се открие само в една филибелийска библиотека.
Довечера до окъсаната зелена книжка ще сложа новия том, издаден от господин Любозар Фратев – бизнесмен, общински съветник и не на последно място родолюбец.
Неотдавна той вдъхна нов живот на една също отдавна изчезнала книга – „Възрожденският Пловдив” от Николай Генчев. След което обеща всяка година да финансира издаването на една пловдивска книга.
Заглавието на книгата ясно подсказва за какво става дума вътре. Който не може да се сети – не е нужно и да продължава да чете тези редове.
Скоро след излизането на първото издание в тогавашния Телевизионен център се направи три сериен документален филм за чудесата на Източна Румелия. Маньо

Стоянов беше жив и даде благословията си филмът да носи заглавието на книгата – „Когато Пловдив беше столица”.

Помня колко вдъхновено Стоян Бъчваров – Бъча чете дикторския текст.
Колко ли хора си спомнят днес за Бъча –светла му памет?
Филмът, от който струеше филибелийска гордост, замина за София и всички зачакахме кога ще го видим на екран. Минаха няколко седмици, после няколко месеца – в програмата нямаше нищо.
Обадихме се на началниците, които решаваха кое кога ще се излъчи, и разбрахме, че те още не са го гледали. И буквално казаха следното:

-  Първо махнете това измислено заглавие. Че кога Пловдив е бил столица?

Тогава разбрах, че огромна част от България не знае за онези 7 славни пловдивски години – от 1878 – до 1885 -а. Много хора и днес не знаят, че Пловдив не е бил център на някаква си западнала османска провинция, а столица на модерна самоуправляваща се либерална държава.

За 7 години пловдивчани извършват чудеса.
Отначало даже Вазов пише: „Туй държава ли е или сновидение?...Какво е туй тяло без глава, без плещи, без крака, без ръце, а с търбух вонещи?”
Само за няколко години „търбухът вонещи” става „Българският Ваймар”. Сравнението с немския град, събрал титаните на немския дух, е на Маньо Стоянов.
Как става това чудо – един ориенталски град само за няколко години да стане духовен център на цялата държава, може да се научи от тази книга.

Тук творят Вазов, Величков, Захари Стоянов, Петко Славейков, издават книги Христо Г.Данов и Драган Манчов, рисува Мърквичка, списват европейски вестник Маджаров и Бобчев.
Книгата на Маньо Стоянов е нещо като паметник на тази ненадмината и до днес епоха на духовен разцвет.
А не би ли трябвало да издигнем и истински паметник на онзи пловдивски дух?

Виждам го като каменна книга, на която да бъдат изписани изброените имена. Без коне и калъчки. И с един надпис отгоре:”Когато Пловдив беше столица…”
Българският Ваймар се срива буквално за няколко дни – след 6 септември 1885 година.
Защо става така – невероятен възход и страшен упадък?

Ето, тук има някаква загадка, която и аз не мога да разчета докрай. Може би пловдивчанинът върши велики дела, когато сам поема отговорността за града в свои ръце. И трябва да се докаже на света.
А когато има шапка над себе си, се свива на сянка, гледа сеир и си прави густото.

Прочетете тази книга, може би ще стигнете до по-дълбоки прозрения.

В интерес на истината столицата на Източна Румелия ражда и други феномени, които остават в българската история. Даже бурно се развиват във вече съединена България.
Един от тях и днес носи името, оставено от Захари Стоянов – „зетьо – шурьо –баджанакизъм”. Но това е друга тема.
Новата стара книга подтиква към размисъл и в друга посока. Защо най-добрите книги за Пловдив са написани от непрофесионални литератори?
Мастити автори не можаха да опишат така вълнуващо живота в Източна Румелия, както библиотекарят Маньо Стоянов и железничарят Георги Пашев.
Една малко по-късна епоха от пловдивския живот беше описана неподражаемо от чиновника Никола Алваджиев. Има още примери.
Има само едно обяснение – че който обича истински Пловдив, сам господ му праща муза, която да води перото му.