Представители на НОВИЗ АД участваха в отбелязването на националния празник на Р България в Пловдив. Слово на общоградското тържество, проведено на хълма на Освободителите произнесе инж. Любозар Фратев.     

Днес ние,  както и поколенията  преди нас,  изкачихме Хълма на освободителите, за да отбележим 136-ата  годишнина от 3 март.

Тук, на този хълм е паметникът, издигнат 3 години след Освобождението, за да ознаменува  последната голяма битка по време на Руско-турската война.

Тук,  долу край бреговете на Марица през януари 1878 година, отрядът на капитан Бураго връхлетя като степен орел връз турските застави и спаси Пловдив от опожаряване и разрушение.

Тук, в пловдивското поле  славните воини на генерал Гурко разгромиха последната боеспособна турска армия и отвориха пътя на руските войски към Одрин,  към победоносния край на войната,  към  договора от Сан Стефано.

Днес, на 3 март, ние тържествено отбелязваме НАЦИОНАЛНИЯ ПРАЗНИК на Република България.  Това е един от първите празници, които новоосвободената българска държава въвежда в своя официален календар. Трети март, за разлика от много други сегашни празници, се чества без прекъсване от 134 години, независимо от превратностите, които преживяват българският народ и държава от края на 19 - ти, през 20 – ти, та до днешния 21-и  век.

За първи път Трети март се чества през 1880 година като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 започва да се отбелязва като Ден на Освобождението на България от османско господство  и  е официален празник. През 1990 г., с решение на парламента е обявен за национален празник на страната.

Денят Трети март е скъп празник за нас, българите, защото на тази дата се подписва мирният договор, който слага край на Руско-турската освободителна война в изтритото днес от географските карти  селце Сан Стефано край Истанбул.

Да, денят на подписването  е избран специално, за да съвпадне с  датата, на която през 1855 г. се възкачва на руския престол император Александър Втори. Познат и признат от българите като Цар Освободител, той е наречен така още през 1861 година от освободените от крепостничество руски селяни.

За съжаление, и днес се намират люде,  или както Ботевият гняв ги оприличава: „…пигмеи, които са се покачили на необозрими ко(н)кили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата“,  които се опитват, нагаждайки се към силните на деня, да пренаписват историята българска в зависимост от посоката на вятъра.

Българската история не започва нито на 9 септември 1944 година, нито на 10 ноември 1989. Политическото оцветяване и принизяването на националния ни празник са нелепи опити за омерзяване на нашата хилядолетна история, с която ние с право се гордеем.

Трети март е нашият свят НАЦИОНАЛЕН  ПРАЗНИК, защото е символ на възстановяването на българската държавност след почти петвековно прекъсване.

Това е денят на нашето Възкресение. Възкресението на един  народ, който близо 500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято висока самобитна духовна и материална култура бе подложена 5 столетия на унищожение.

Трети март е денят, в който отдаваме своята признателност към хилядите български опълченци, към славните руски, фински, румънски, белоруски, полски войни. Към всички онези, дали живота си за освобождението на България. Признателна България, независимо от политическите превратности, пази и вечно ще пази спомена за братята освободители. Винаги ще прекланяме глави и поставяме цвете на признателност пред хилядите загинали за нашата свобода.

Трети март е сбъдването на една народна надежда, изречена с думите на Вазовия стих:

„...О, скоро нам ще се протегне

могъща, силна, братска длан

и кръв поганска пак ще текне,

и пак ще гръмне стар Балкан!“

Трети март е вододелът в новата българска история.  Руско-турската освободителна война върна България на европейската политическа карта. Героизмът и пролятата кръв на хилядите воини – руси, фини, румънци, белоруси, поляци и българи възстановиха българската държавна традиция.    

 Но нашата свобода не бе случаен исторически подарък. Българската свобода не беше дочакана, тя беше изстрадана и извоювана. Тя стана възможна благодарение на извървения дълъг път след падането ни под османска власт в края на 14 век, за да стигнем отново до своята национална идентичност.

Първите стъпки на етническо пробуждане започнаха от хилендарския монах Паисий, преминаха през извоюването на самостоятелна българска църква и достигнаха до организираната борба за национална свобода.

Този път костваше живота на хиляди достойни синове и дъщери на България.

Христовата погибел на Апостола, героичната саможертва на Ботев, безчетните жертви от Априлското въстание катализираха енергията на европейските народи и правителствата на Великите сили. Енергия, чиято еманация бе Кръстоносният поход на русите за спасение на техните православни братя - българи. Благодарение на техния подвиг, на подвига на 15-те хиляди български доброволци, които загинаха, сражавайки се в редиците на руската армия, борбата на българите за национално освобождение завърши и се постави началото на Трета  България. Нова България,  на която историята  отреди  място на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на световните сили.

Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. За всебългарско разочарование договорът от 3-ти март бе жестоко и несправедливо ревизиран и скопен по-късно в Берлин. Но благодарение на него  свободна България получи шанса за своето независимо развитие. И тя съвсем скоро доказа, че е достойна и пригодна за това.

Нека припомня думите на военния кореспондент по време на Руско–турската война Артур фон Хун, посетил отново България 7 години след това, за да отрази Съединението и Сръбско-българската война през 1885 година.                                          

Във впечатляващата си книга „Борбата на българите за съединението си“ той пише:

„Колкото българският народ беше назад преди руската война, толкова той напредна в последните шест години. Той показа такава способност за учение и напредък, както никой народ в света. България направи голям прогрес във всяко отношение: тя има днес превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация.“

Само седем години след Освобождението, през септември 1885 г.,  тук в Пловдив  нашите освободени предци показаха, че са в състояние вече сами да решават съдбините си, а по-късно, през есента на същата година край Сливница, Драгоман  и Пирот, че могат  и  да ги отстояват с кръвта си.

Уважаеми съграждани и съотечественици,

Добронамереният и точен прочит на новата ни история показва, че в нея има много противопоставяне и омраза, които са изцедили, а и днес изцеждат силите на нацията. Но има и величави примери за сплотяване около националните идеали. Това е помогнало на България за броени десетилетия след Освобождението да се превърне в чудото на тогавашна Европа.